сряда, 29 декември 2010 г.

пред новата година


Пред новата година се изправих,
и мислите си подредих във ред,
желанията свои не изрекох,
защото чувствам ги във мен.
В опит думи да си наредя,
пред мен си ти със обичта,
и всяка дума губи смисъл,
щом ти си в мойта мисъл.
В онзи час дванайсти,
в който ще си ти далеч,
от чашата си ще отпия
с мисълта за мен и теб.
И тази мисъл ще е силна,
в годината ще бъде с нас.
С пожелания за здраве,
за обич и за наш късмет,
за работата нова и успешна,
за щастието в наште дни...
След ден ще те прегърна,
ще усетя твоите ръце,
а устните ни ще се търсят
за целувка нежна, страстна.
И пожеланията пак ще завалят
защото имаш празник личен
и най-щастлива ще съм аз,
че ще го споделиш със мен...

.

събота, 25 декември 2010 г.

в нощ...


В нощ с тишина и святост изпълнена,
в нощ за размисли и уроци премислени,
в нощ за мечти и надежди събудени,
аз сама съм, макар и сред други...
С мисли топли и с обич поени,
с усмивки  денят ми премина,
празник гласих аз за всички
и чаках само по дума добричка...
Опитах и всичко направих,
за да сме близо до другите,
да чувства се духът на дома, 
да усетиш се част от семейството...
А сега съм сама с тъгата си в мен,
поредният опит ми бе провален...
Дали пък животът ми не е
ден след ден провален...
Не, не искам мисли такива,
искам само доброто за всички,
които са част от моя живот,
а сега изтривам потекли сълзички...
Чудеса се случвали на Коледен ден,
така го казват по-умни от мен.
И искам да вярвам, че чудото
е все още предстоящо за мен,
че в дните напред ще ме стигне
и с усмивка ще го прегърна...
С надежда и обич в сърцето,
мечтите ми напред ще са с мен...

Честита Коледа!

.

понеделник, 13 декември 2010 г.

когато...


Когато съм до теб - 
усмихната съм аз,
когато съм до теб - 
денят прекрасен е.
Когато с теб съм, 
времето отлита в миг
и искам да го спра, 
да бъде  наше само.
Когато ме прегръщаш, 
всичко аз забравям,
и с нежност  водиш
мене  към наслада,
да бъда твоя  искам
в онзи миг неземен,
когато аз и ти е цяло
в прегръдка топла,
и мисълта една е -
щастието, то е наше.
Денят прекрасен е,
когато заедно сме,
дори за час и два,
неповторими са за нас,
но изтъкани са с любов.
Любов, която ни създава,
и ражда ни в живот.
Когато с теб сме
с ласки се даряваме,
по-силни двама сме,
пред ежедневието сиво,
а нежност и любов
ни водят все напред...

,

четвъртък, 9 декември 2010 г.

денят ми с теб...


Денят ми с теб ме вдъхновява,
всичко вече е възможно,
и лесно и спокойно е дори.
Обичам миговете с теб,
но толкоз бързо се изнизват...
След тях безкрайна нежност,
топлина и сила ще извират,
и времето минава леко
до следващата среща наша.
В споделяне на мислите
вълнуващи ни днес и вчера,
надеждата за утре по-е зрима,
и ласки си с любов даряваме,
с обич живи, за да се усетим ...

.

сряда, 8 декември 2010 г.

в роза ме открий...


В роза ме открий -
това е същността ми.
Нежността ми там е,
цялата ми страст,
копнееща за поглед,
за ласка от сърце.
Сърцето ми е там,
копнеещо за теб.
Ела ме прегърни,
бодлите ми не са за теб,
те пазят ме от мен...

.

неделя, 5 декември 2010 г.

подай ръка...



Животът виждаш в мен
когато заедно сме с теб.
Усещаш всяка моя клетка
как събуждаш за живот.
Усмивки носят се край нас
и вплитат ни в прегръдка.
Светът е по-добър от днес,
мечти, надежди са със нас
и по-усмихнат е денят.
Любовта ме ражда в ден
когато съм на дъното била.
Ти свидетелят си мой,
защо съмняваш се в това,
което пред погледа ти днес 
покълва и със цвят цъфти...
Подай ръка и моята вземи,
води ме ти напред, където 
свят за двама само има.
Свят, с усмивки и дъга,
с ухания и цвят любовен,
и щастие край нас извира,
и в здраве и любов огрени,
дните ни пред нас се вият...

Моля те, не питай вече
защо ми е да те обичам...
С прегръдка нежна поведи ме
в утрешния ден, мечтан от двама...

.

сряда, 1 декември 2010 г.

заскрежена роза...


Роза съм... заскрежена и сама,
сълзите, ледени кристали са,
пронизващи сърцето мое.
След топъл слънчев  ден,
в утрото слана попари мен
и пак въпросите напират,
а отговори няма и да има.
Зодията ми е непостоянна,
а твоята е устременост,
но настроенията твои
кажи какво променя ги
и как да ги разбирам вече.
Днес ме приласкаваш,
чувствам се принцесата до теб,
а утре студ ми пращаш,
ледът сърцето ми ранява.
Защо, защо се  случва тъй,
най-лесно е да се нараним,
нито ти го искаш, нито аз,
защо това се случва с нас?
Надявам се на полъх топъл
да размрази душата моя,
скована от сутрешния студ.
И пак с уханието мое
най-топли мигове да ти даря,
а аз край теб да разцъфтя
с усмивка и надежда във деня.

Прегърни ме...
Обичам те!

вторник, 30 ноември 2010 г.

ветровете...


Необичаен вятър за ноември
дни и нощи се не спира.
Листи цветни той отнесе
голи клони се люлеят,
призрачно и тъжно е навън.
Липсва ми небето ясно синьо
и студено в утрото да има,
тъй както си го знаем от години.
Случи се - сезоните обърка,
мисли  вятърът забърка
и на плитка ги заплете...
Кой сега ще ми ги разплете?

.

понеделник, 29 ноември 2010 г.

писма...


Сега се сещам аз за нещо.
Май забравих за писмата.
Писма ли как се пишат...
Което искам да го кажа, мога
да го прошепна тихо във ухо,
или през смях да го изтърся.
Понякога и думи ми не трябват -
целувка нежна, тя говори -
все едно са думите за цял роман...
Муза някаква ме мен обхваща,
и тогава думите редя в захлас,
и споделям си ги анонимна
в блоговете що си нароих  ;)

.

бавно отминават...


Бавно отминават дните
когато ти не си до мен.
Копнежите ми ме изгарят,
да те прегърна искам аз,
да галя аз лицето твое,
да спусна ласките надолу,
да усещам силните ръце,
които ме обвиват нежно,
и да забравим времето край нас...

.

петък, 26 ноември 2010 г.

слънчев лъч...


Искам да съм слънчев лъч...
Ще се промъкна в утро тихо,
ще надникна през прозореца,
и ще те погаля по челото,
ще целуна устните ти топли,
ти ще се усмихнеш във съня си...
С усмивката денят ти ще е лек
и всичко ще е лесно и успешно.
Искам да съм слънчев лъч...
В следобед мързелив ще дойда,
ще се усмихна в погледа ти строг
и с лъчите палави, в очите твои,
ще се заиграем с мечтите тайни,
които скрил си там дълбоко
зад маската на сериозността,
за миг свали я, и виж това си ти...
Искам да съм слънчев лъч...
когато мрачен е денят ти...
Тъй както ти за мен си 
слънцето във моя ден...

.

четвъртък, 25 ноември 2010 г.

това е любовта...


Питаш ме защо обичам те.
Казваш ми, че няма смисъл.
Но аз не вярвам на това.
Смисълът е в мен и теб, 
смисълът е днес и утре,
смисълът е любовта във нас.
В мигове изпълнени с екстаз,
и в другите с покой обсебени,
времето се спира със усмивка,
и съзаклятнически ни намига..
В мигове откраднати от ден 
забързан, препускащ срещу нас,
щастие се там промъква,
за да стопли двете ни души.
Души познали студ от самота,
дори когато многолюдно е.
Копнеещи за ласка нежна,
за целувка страстна и гореща,
за дума мила в труден миг,
за рамо силно - да ми е опора,
за рамо нежно - да те подкрепи.
Копнежи и мечти витаят...
нима няма смисъл във това?
Смисълът - това е любовта
и само тя е нашето спасение.
Спасение за мен и теб
за нашите сами души...

.

сряда, 24 ноември 2010 г.

в съня събудих се...


В съня събудих се изгубена...
изгубена в любов и после преоткрих се,
и осъзнала, че смисълът на всичко тя е -
любовта във всичките й измерения.
Любовта, която ме вълнува,
сънят от клепките отвява,
мислите ми в тебе все събира,
усмивки  в ден и нощ ми тя дарява
и силна съм и по-добра съм
и смела съм и по-уверена съм
по-сияйна съм и по-красива...
всичко хубаво във мен напира.
В съня събудих се... а след съня?

.

вторник, 23 ноември 2010 г.

любовта...


- Обичам те...
- Защо ти е да ме обичаш?
- Обичам те...
Любовта какво е, днес се питам
и отговорът лесен е за мен.
Любовта е всичко в моя ден,
извира тя от цялата ми същност.
Жива съм и съм добра дори
с трепета в сърцето, 
който ти ми подари.
- Обичам те...

.

понеделник, 22 ноември 2010 г.

писмо... в нощта


Писмо до теб започвам във нощта...
Денят е твърде кратък за писма,
ежедневието го превзема най-безсрамно.
И ако успея да си аз открадна
мигове за теб и мен, за нас,
то най-щастливата жена съм аз.
Идвам и после тръгвам по-добра,
запазила в сърцето топлина
за дни препускащи във самота.
За нощите остават сънища,
в които гост си най-желан,
а в ония, дето са безсънни...
Писмо до теб започвам във нощта...

.

неделя, 21 ноември 2010 г.

странно...


Странно нещо е човекът...
Истината уж обича,
да не лъже се зарича, 
за другите го спазва, 
а себе си оплита във лъжа, 
но продължава да си вярва
и някой ден дали ще осъзнае,
че ако истината днес боли,
то утре от лъжата болката е двойна.
Странно нещо е човекът...
С разум се гордее,
на чувствата не вярва...
Разумът ще стопли ли сърцето утре,
когато без любов осиротее...
Странно нещо е човекът...

.

събота, 20 ноември 2010 г.

животът...


Животът ме с любов създаде
и после да порасна ме остави.
С любов и нелюбов се срещах,
с трудности да оцелявам се научих.
А после в ден очакван,
живот създадох със любов,
и смисълът е той прекрасен,
и усмихнат прави този свят.
Сега в сърцето ми любов напира
и сродната душа намира,
и цяла се отдава изведнъж
с надеждата на топло да я приютиш...

.

петък, 19 ноември 2010 г.

муза ли е или лудост...


Муза странна ме споходи днес.
Май е спорно - муза ли е или лудост.
В нощ безлунна и безсънна,
думите в тефтер си аз записвам,
през прозореца звезди броя,
детелини ми изпадат от тефтера,
от летен ден мечтите съхранили.
Усмивка във нощта роди се,
плаха в смелостта си да живее
и камъкът олекна във гърдите,
притиснал ме в безсънието мое...

.

четвъртък, 18 ноември 2010 г.

мисли хубави...


Мисли хубави за теб си имам
и често с теб ги аз споделям,
и как прекрасно е да виждам
в реалност те да се превръщат.
Нали това е смисъл на живота -
това, което имаш смелост да мечтаеш,
в денят напред изпълнено да видиш
и другия до тебе да прегърнеш...

.

вторник, 16 ноември 2010 г.

душата ми...


Душата ми смутена се оглежда,
нима това са нейните мечти,
нима самичка и сиротна
живот да вдъхне може на мечтата.
Душата ми, обича тя да се усмихва,
усмивки с шепи да раздава,
топлина в сърцето си запазва
за мигове на спомени самотни.
Сърцето колко още ще поеме?
Понякога е толкова заето с всичко,
а после в миг непредсказуем,
разхожда самотата в нищо...

.

не обичам...


Не обичам да се чувствам аз така...
изплашена, сама и в тъмнина.
Страхувам се от тъмнината...
тъмнината на нощта ме стряска.
В мислите ми тъмното е страшно,
там намерило е почва и расте
и в пленница превръщам се от страх,
със страхът за утре и за днес.
Страх ненужен, разумът ми казва,
и аз обичам да му вярвам,
когато чувствам те до мен,
но няма ли те...
и разум в мене няма...

.

понеделник, 15 ноември 2010 г.

в нощта...

Нощта играе си със мен...
Повика ме във своите си дебри,
а после изведнъж изгони ме,
бездомна да ме носи вятъра...
Последната ми капка сън отвя,
а жаждата ми в мен остана.
Жадна съм за сънища спокойни,
за мисли ясни и във ред строени.
Ясна и студена е навън нощта,
вятър край реката ме пронизва
и безсмислието, ясно виждам, на деня
и страхът от самотата ми нараства...

.

сряда, 3 ноември 2010 г.

чаша топъл чай...


Утрото в мъгла обвило е света. 
Студът процежда се навсякъде край мен. 
И бягството е моето спасение, 
за да съм жива в този ден. 
Сили трябва да намеря, 
да открия топлинка, 
да се заредя от нея 
и да продължа в деня.
Чаша чай е решението първо,
с аромат на топлина.
Как ухае топлината?
Ухания омайни са това,
ухае тя на лято знойно,
ухае и на пъстра есен, 
ухае тя на зимна нощ, 
с огъня запален във прегръдка,
и ухание на слънчев лъч
запален в светло утро 
на ден събуждащ се на пролет...

А днес е доста прозаично,
в мъгла и студ, и чаша топъл чай...

.

вторник, 2 ноември 2010 г.

денят в мъгла...


Денят отправя се към залез,
в мъглата трудно различим.
До сега донесъл само самота,
в очакване за някаква промяна
поемам пътя си към теб...
Всяка наша среща си прилича
с предишната, но всъщност,
е различна в същността си.
Всеки миг със теб е нов
изпълнен с прелестна омая.
Ръцете ти по-нежни всеки път,
изпълват ни с любов и топлина
и не искам да си тръгвам в тъмното
по път където ще съм аз сама...

снимката е тук

.

понеделник, 1 ноември 2010 г.

разпиляно...

Може всякакво да ми е днес, 
но едно отдавна ми е ясно, 
нетърпението ми ме не свърта 
на място едно, на мисъл една... 
като вятър пак ме разпилява... 
В нов опит да се събера 
още опознавам себе си и... 
не знам до колко за добре е. 
Сигурно е, ще ми мине и това... но утре... 
А днес... прекрасен ден от есента,
хладно утро, чисто е небето синьо, 
слънчев и приятен ден с усмивки, 
който ще завърши с нощ студена... 
нощ, в която се сънува топлина... 
топлина... за двама... в съня...

.

сряда, 27 октомври 2010 г.

не е моята есен...


Мрачно е от сутринта. 
И заваля... Ситно и безкрайно...
Слънчевият лъч го няма. 
Няма и искрица топлина. 
В дъждовен ден, дъждовна съм и аз. 
Отвън дъждът се  стича по стъклото... 
а в мен сълзите искат да извират. 
И потичат неканени и нежелани. 
Не мога да ги спра, ни да ги върна. 
Липсва искрата топлинка. 
Липсва ми лъчът усмивка. 
Чувствам, че не съм си аз...
Това не е моята есен...

.

петък, 22 октомври 2010 г.

писмо...

Писмо написах ти с любов,
с помощта на музата, 

събудена от теб във мен...
Муза, която май й най-приляга 

да се именува лудост...
Лудост... любовта е лудост...
Огънят на любовта запали в мен
в една нощ след пролетния ден.
В нощ изпълнена с песента любовна
на косчето към негова любима мила...
Нощ на сенки и прегръдки плахи,
нощ на желаните целувки страстни...
И моето сърце разбра,
че теб е търсило в нощта.
Трепетът на твоето сърце усетих,
и с нежност ти ме заплени,
и така е... през всичките ни дни...


.

с чаша чай...


С чаша чай уханен
започва новия ми ден
Усмивка с топла мисъл
и спомена за топлина,
който взех си вчера
от нежната прегъдка,
омайваща душата моя.
С чай, топлина и рози
очаква ни прекрасен ден.

.

сряда, 20 октомври 2010 г.

роза съм...


Роза съм...
разцъфнала в ръцете нежни...
Слънчев лъч за мен си ти,
открил най-истинското в мен,
дарил ме със живец мечтан.
Дали платих си своя дан
на самотата и тъгата,
дружки ми до вчерашния ден?
Ръцете твои, в прегръдка
ме повеждат в новия ми ден.
С усмивка и любов дарен
животът вече е пред мен,
и нищо няма да ме спре
да си те обичам от сърце.
Роза съм... 
и днес съм без бодли...

.

вторник, 19 октомври 2010 г.

пеперуди...


Цветно ми е... леко и спокойно.
С пеперуден трепет във душата.
Цветни мигове  дари ми ти
и усмивките изгряха на лицето,
и се чувствам нова, преродена,
ей, такава, каквато съм си аз.
С теб се чувствам себе си
и мила, и добра, и нежна...
С цветните криле ме ти дари
и съм в пеперуден нежен полет.
Мислите ми литват със мечти
за утрешния ден, когато пак
ще има заедно за двама.
Двама - всеки уникален 
и свободен в същността си,
но търсещи си свое заедно,
където има топлина и огън
за сърца познали самотата.
Сърцето ми при тебе спря се,
в теб позна си любовта...
Любов - смисъл и живот!

.

неделя, 17 октомври 2010 г.

нарисувай ми любов...

Нарисувай ми любов...
Цвят вземи си от дъгата,
смеси го с топлина
и с четката от нежност,
ти шедьовър сътвори.
Аз думи ще потърся
в цветните лехи, уханни
и в любов ще се врека.
Ти любовта ми прегърни,
напред пътеката е наша.
Нарисувай ми любов...
и аз със тебе ще рисувам...

картинка взех си тук

.

четвъртък, 14 октомври 2010 г.

лилаво...

Лилаво... Сънища в лилаво... 
Странно е... Особено е... Утро е...
Денят пое си своя ход... 
и обичаен, и не съвсем.
Ден на настроения контрастни...
и причини много ще намеря, за да обясня... 
но необходмо ли е? И на кого?
Ти знаеш всичко. 
Ти даряваш ми моменти цветни. 
Ти вълнуваш мислите ми с цвят и нежност. 
Ти гониш сивото от моя ден. 
Ти топлиш ме... и тебе аз... 
Душата ми не е самотна вече... 
не съм сама и аз.
Прекрасни часовете с теб са. 
Толкоз много ми даряваш...
А аз само себе си мога да ти дам... 
Цялата съм твоя. 
От първа до последна мисъл,
сърцето ми за теб тупти. 
Денят със тебе е прекрасен, 
цветен, топъл, нежен, цял... 
всичко е за мен. А после? 
Кого ли заблуждавам... 
искам да съм цяла твоя... 
Но една верига ме държи. 
Цялата е от ръжда проядена, 
но е силата във нея. 
Каза ми "виновна си и ти"... 
Виновна... 
за това, че съм щастлива с теб... 
за това, че чувствам се обичана... 
за това, че ти ме съживи... 
за това, че искам да живея пълно... 
Виновна съм...
и съм лилава... 
днес...

картинката си взех оттук.

.

вторник, 12 октомври 2010 г.

обичам си те...

Обичам си те, мило!
Целувки и целувчици за теб си имам...
Прегръщам те с безкрайната си нежност,
извираща от цялата ми същност.
До теб добра съм и съм мила,
по-чаровна никога не съм била.
С теб обичана се чувствам
и никой друг така не ме е любил.
Светът за двама се разкрива,
а заедно е думата вълшебна.
И както чувствам се спокойна
с теб, в прегръдката ти мъжка,
сърцето ми със трепет и омая
живота мой, усещам, съживява...

.

събота, 9 октомври 2010 г.

предчувствие за теб...

Предчувствие...
Усещане...
Особено е...
Така се чувствам - особено. 
Понякога съм бяла, а после съм червена.
В огън ме изгаряш и ме съживяваш...
С криле ме ти даряваш,
в полет със живота се надбягвам...
Всеки миг със теб е радост,
в безкрая искам да я взема
когато планове си правя аз за утре.
Утре... виждам те до мен щастлив,
от щастие и аз преливам,
опряла се на твойто рамо, 
където сигурно е и е топло.
Усмихвам се на слънцето във нас, 
усмихваш се и ти в лекота огрян,
и всичко лесно е...
във утрешния ден...

.

вторник, 5 октомври 2010 г.

поносимо...

Някакво разбъркано ми е... и студено...
Мисля си за теб... и студеното е поносимо...
Утре ще е пак дъждовно и мъгливо.
Да потърсим стръкче топлина,
забравено от лятото горещо.
Да си го намерим и запазим,
да го топлим с мислите си,
а на пролет с цвят ще ни дари.
Мисли цветни имам аз за теб,
топли и със огън съживени,
мислите са сила и творят дела,
и цял един живот съграждат.
С топлина и обич да градим, 
може и да се окаже лесно.
Да опитаме, за да разберем
до къде сме силни заедно.
Усмивка имам аз сега за теб
и прегръдка с нежност изтъкана,
и целувка с огън във косите,
за да стопли мислите ти сиви.
Макар и сам сега, усмихни се
и ме пожелай със обичта си.

.

понеделник, 4 октомври 2010 г.

едно такова...

.
Днес ми е такова...
... едно ми е сълзливо.
... едно ми е безсилно.
... едно ми е самотно.
... и не искам другите да знаят.
... и думите не стигат.
... и ми липсваш до болка.
... и искам да ти кажа.
... и искам да съм сама.
... и не съвсем.
Объркана съм...
Страх ме е...
Нищо не разбирам...
А може би не искам...
Или пък не мога...

Знам единствено, че не съм себе си... не съм на себе си...

.

четвъртък, 30 септември 2010 г.

малко философско...

Днес няма сълзи...
Е, то не е свършило "днес", но пък малко остана.
Днес ми е... едно такова... нещо философско... от всичко, или почти всичко, се замислям за разните неща. Нещата... от живота.
Той, животът, е прекрасно нещо. Интересен, вълнуващ, единствен /така казват/... Някои казват и друго, но кой знае къде ли е истината. А може би и двете твърдения да са верни...
Днес приятел каза: денят е тежък, времето не е добро, да минава, да дойде утре... Опитах да поспоря, но времето ни бе малко, а исках да си кажем толкова много други неща. Но мислите ми останаха. И пак ме заглождиха.
Понякога толкова лесно махаме с ръка и казваме: да мине ден, да дойде друг... Но каква е гаранцията, че другият ще е по-добър или поне по-различен? Никаква! Напоследък имам усещането, че времето минава много бързо, сякаш лети. Страва ми страшно за всеки пропуснат ден. Не винаги го осъзнавам в момента, когато го пропускам, когато го оставям да се изниже покрай мен. А после... но е минало вече... и връщане няма. Най-доброто в такива случаи е да не се връщам назад. Няма смисъл от самообвинения, те не помагат. Дори и вредят. На мен...
Не искам да си вредя. Искам да си помагам, искам да се чувствам добре в кожата си, с мислите си, с делата си. Дали успявам? Амиии, не. Опитвам се.
Еееех, на теория как знам какво да правя, как да си помогна, какво да не правя, от какво да се предпазя... Когато опре до практика... не е за разправяне. Сякаш всичко забравям и никога не съм го чувала.
Опитвам да бъда добра. Добра към другите и към  себе си. Опитвам... и не успявам. Понякога в желанието си да направя добро, нещо хубаво или приятна изненада за някой, на когото държа, се провалям с гръм и трясък. Нямам обяснение защо едно толкова силно желание за добро може да нарани любим човек. В такива моменти дори не знам как да поискам прошка, как да призная, че съм сгрешила.
В немалкия си жизнен път поуспях да се понауча да си признавам когато греша. Но явно има какво да уча още. Ще ми стигне ли времето? И пак това време...
Време, изнизващо се, дори излитащо в посока далече от мен... Оставящо ме в неведение за плановете на съдбата. Винаги е било и ще бъде такова.
Времето... Искам време! Искам време за толкова много неща, които искам да направя в скромния си и вероятно единствен  живот. Та дори и да се надявам на друг, пак има неща, които искам да направя в този си живот. Време... време... време...
Искам време и за мен. Само за мен! Но май се изплаших от току-що написаното. Веднага си казах на ума - време за мен и за теб, за нас...
Време за нас... Звучи толкова хубаво... нас...
А сега е време за... имам книга, която искам да прегледам. В нея има информация, която се надявам, че ако успея да систематизирам, ще може да ни бъде от полза. Да, ще е от полза за НАС.
Стига разни мисли, заеми се с нещо сериозно, мила!
И да знаеш, днес си герой! ... без сълзи ;)
И още нещо... онези стъпала от картинката... водят нагоре! Не го забравяй!

.

сряда, 29 септември 2010 г.

с обич...

От щастие се днес разплаках...
в прегръдки нежни времето се спря.
И нищо друго аз не искам
щом сега си ти до мен.
Ти си моят дар вълшебен,
в най-обикновения ми ден.

.

неделя, 26 септември 2010 г.

дъждовно...

Есенно утро... дъждовно, мрачно и сиво...
Тъжно ми е... и с причина  и без причина...
И пак това главоболие... 
всяка промяна на времето в мене отчита...
В опити да се справя ще мине денят ми.
Слънчев лъч е гласът ти за мен.
Ще се хвана за него, 
както за сламка се хваща удавник...
.

четвъртък, 23 септември 2010 г.

среднощни мисли...

 
Мило момче, не искам да плача, искам да се усмихвам. Не искам нищо да те притеснява, искам да имаш усмивки, които да са в дните ти.
Знаеш ли, днес, когато погледахме филма те чух да се смееш с глас. Чудесно беше! Виждала съм те усмихнат, виждала съм те радостен, но този смях не бях чувала. Смях от сърце... Отива ти! Ти заслужаваш повече такива моменти и не само с някой филм. Слънце мое, всичко бих направила, за да чувам по-често този смях. Подейства ми заразно ;) Сега знам, че ако душата ти се освободи от грижи и притеснения тя може да се смее, радва... За миг те видях и усетих като едно палаво момче, замислило някоя лудория... Сякаш за миг ти позволи на детето в теб да се покаже.  За съжаление после пак стана сериозен и замислен. Пак тъгата те прегърна. И в опита си да те отделя от нея почувствах пак дистанцията, която не разбирам защо последните дни вмъкваш между нас.
Не разбирам защо когато нещо е хубаво трябва да се отказваме от него? 
Не разбирам защо любовта да е за осемнадесетгодишните? 
Нима на 40+, 50+, 60+, 70+... нямаш нужда от любов?
Нима не можеш да обичаш?
Защо право на мечти да имат само двадесетгодишните?
Защо нашите мечти да слагаме в графата неизпълними и вятър работа?
Та моето сърце се вълнува не по-малко от едно двадесетгодишно... А бих казала, че и повече. 
Душата ми има не по-малка, а дори много по-голяма, нужда някой да я докосне с обич... А твоята?
Тялото ми,  то също копнее за нежност и топлина... Твоето също, нали?
Тогава?
Защо тогава, без значение на възраст и обстоятелства, да не обичам и да не ме обичат?
Защо да не получим всичко хубаво от живота, което, съвсем не случайно, ни се поднася сега.
На много места, в много учения донесени от изтока, се казва, че има само ТУК И СЕГА.
Истина е. Миналото... то вече е било, хубаво или лошо, минало е... Бъдещето... ще дойде независимо дали го искаме и колко му се притесняваме... Единствената реалност е СЕГА. В този миг, който след миг ще е безвъзвратно отлетял... Безсмислено е да се питаме какво ни чака утре, какво ще ни се случи. Можем единствено да начертаем мечтата си и да повярваме, че ще я имаме. И докато тя дойде да се радваме на мига, който е СЕГА.
Мило момче, любов моя, нека изберем радостта СЕГА!

Поглеждам часовника. Ти вече си в леглото...  тихичко ще дойда, ще се пъхна под завивката, ще усетя топлото ти тяло, ще се допра в теб, така че да те усещам най-много, ще надигна ръката ти, която ще положа върху мен, за да съм прегърната, ще те прегърна и аз, и  притихнала до теб ще намеря съня си. Не се събуждай, ще съм тиха... Дали ще усетя усмивката на съня ти?
Целувка нежна...

.

сряда, 22 септември 2010 г.

ненужен...



















Усещането да се чувстваш ненужен...
Ужасно е... Страшно е... Болно е...

Като чаша претоплено кафе... отново познало студа...
За боклука...

Е... такова ми е...


.

вторник, 21 септември 2010 г.

сълзи...

безсилно ми е...






















Безсилно ми е...
Мразя тези дни...
Милото ми слънце е тъжно. Климатичните промени го карат да се чувства зле. Има нужда от стабилно време...
Опитах да му дам усмивки, откъснати от слънчев лъч в душата ми... Не ги прие... И ме заболя... от отказа... В опита си да завържа усмихнати лъчи на панделка, се вързаха на възел... и сега от възела сълзи...
Не, не съм сигурна, че точно от това има нужда. Но исках да опитам... исках да опитам да променя нещо за него... Вярвам, че любовта ми, ако я приеме... дори една частица от нея ще е в състояние да го усмихне... Моето слънце...

Безсилно ми е...
Мразя тези дни...
И една душа страда... изплашена е... като зайче е душата разтреперана...
А аз залисана в ежедневните си дреболии не усетих нищо... Срам ме е...
Безсилна съм... а искам да помогна... Но как? Не знам... от тук извира безсилието ми...
Искам да й нарисувам цветната дъга...
Да й обещая розите уханни...
И в някой близък ден да й поднеса роза без бодли и цветно късче от дъгата...
Тя си знае, че си я обичам. Случайности и съвпадения белязали са не една бъбрива нощ на крачка от осъмване... И усещането, че познаваш другия от векове... неземно е...
С разговорите тонове сълзи ми е пресушила... а аз... две думи за утеха не намирам... срам ме е... не знам какво да кажа...

Безсилно ми е...
Мразя тези дни... и нощи...

.

понеделник, 20 септември 2010 г.

прости ми...


Прости ми прегръдките,

които с нежност те прегръщат...
Прости ми целувките,
които с желание те целуват...
Прости ми любовта, към теб
която ме изгаря...
Прости ми желанието,
да бъда с теб...
да съм до теб, в тъжния ти ден,
в опит да ти подаря усмивка...


.

петък, 17 септември 2010 г.

все по-често...

Искам да съм пеперуда...
За да не си задавам въпроси...
Въпроси, които все по-често се питам...
Какъв е смисълът?
Смисълът на живота...
И какво се случва, когато една мечта, на почти двадесет години, се окаже празен балон?
Не искам да повярвам, че е бил празен през всичкото време...
И какво да правя сега, когато виждам и усещам, как с всеки изминал ден се смалява все повече, каквото и да е съдържал...
Вече не знам дали искам да правя нещо, за да спра този процес... след всичките ми опити в последните две-три години... нищо не промених...
Загубено ли е всичко?
И защо ме е страх да гледам в бъдещето? В онова бъдеще, в което имаше двама, които изпълнили родителски дълг ще се радват на успехите на децата си и ще се усмихват един на друг... А сега там е празно... не ги виждам двама... те дори не се поглеждат... не си говорят... няма за какво... ако случайно си кажат нещо, то е за да се скарат...
А мога ли сама? Никога не съм била, не съм мислила, че ще бъда...
И когато се появиха пукнатините, които не успявах да запълня сама, защото и това е за двама, аз потърсих... за да има пак двама... Не мога сама... Не искам сама...
Мотайки се из нета разбрах, че е ден - Вяра, Надежда, Любов... Хубави думи...
Днес са само думи... за мен...
Търся Надеждицата... там... встрани... Не знам колко е възможна... Но само това ми е светлинката днес...
Днес... а сълзите не са се спирали от сутринта... само на два пъти се показа слънцето ми... Търся Вярата, че пак ще ме огрее...
Днес... ден на страх и студ...
Днес... ден на въпроси и търсене на малко топлинка...

Искам да съм пеперуда... за да не мисля...

.

вторник, 14 септември 2010 г.

сълзи в усмивки...


Превърна сълзите ми в усмивки!
Благодаря ти, слънце мое!


.

понеделник, 13 септември 2010 г.

защо...???



Защо винаги когато почувствам, че всичко е прекрасно...
Защо когато те усетя толкова близо до мен...
Защо когато почувствам единение между нас... Защо когато помисля, че живота може и да е хубав... Защо когато се усетя на крилете на щастието... Защо... Защо тогава ме отрязваш така студено и жестоко... Защо тогава ме приземяваш изведнъж с такава сила... Защо тогава ме караш да се чувствам натрапница... Защо тогава се чувствам излишна... Защо...
Защото всичко е плод на моето въобръжение ли? Защото съм си въобразила, че е възможно да означавам нещо за теб ли?


.

петък, 10 септември 2010 г.

четвъртък, 9 септември 2010 г.

душата ми докосна ти...














Появи се във живота ми
когато самотата бе ми в повече...
Душата ми докосна ти
когато слънце трябваше ми..
Плахо се разтвори неочакван цвят,
сълзите й влагата осигуриха,
сега е в пъстрота от чувства разцъфтяла
и с усмивка нежна те прегръща...


.

вторник, 7 септември 2010 г.

прости желанията мои...


Желания безумни в мен витаят
да те притежавам аз желая,
в дните ни напред, само мой да си,
не искам с никоя да те деля.
Това е егоизъм, низко е дори,
за това може и да ме намразиш,
свободата си цениш и браниш,
а мене лудост днес ме тъй гори...
Когато си до мен съм мила и добра,
по-нежна и любвеобилна няма,
няма ли те да ме ти прегърнеш
не съм на себе си от страхове...

Желая те безумно силно...
желая аз да те прегръщам...
желая аз да те целувам...
желая да те любя диво...
както никой друг не го в правил...
и както само аз си зная...

Прости желанията мои...

 
.

понеделник, 6 септември 2010 г.

в мислите ми...














В мислите ми ти си,
днес, както беше вчера...
на промяна се надявам
във утрешния ден...
Ръцете ти копнея да почувствам,
топлината ти да вдишам,
и усмивката ти да целувам,
всяка клетка твоя да усещам...
Погледни ме във очите,
не отбягвай погледа ми искрен,
от теб лъжа не крие,
ти познаваш го добре...
Повярвай на звездите
искрящи в този поглед,
ти ги предизвика там
и горящия в сърцето плам.
Звездите са сълзи наглед
когато си далеч от мен
но в сърцето е надежда,
и тя е жива всеки ден.



.

неделя, 5 септември 2010 г.

студено е...



Сиво и студено е без теб
в ежедневието на деня...
И в опит да го променя,
в опит да зарадвам някой,
за кой ли път се провалих
и с мен е неуспехът пак...
Дете на лятото съм аз
и топлината най-ми тя приляга
когато липсва ми в деня,
животът, сякаш той ми бяга...
Макар далече да си ти,
гласът ти даде ми надежда,
сърцето ми усмихна пак
и стопли ме за нов живот...
Дължа ти много вече аз
а как да се отблагодаря не зная,
дали сърцето е на пътя прав
 

като те обича без да се замисля... 

..
Блог класация