петък, 30 юли 2010 г.

сълзи от щастие

Летен ден.
Горещ следобед.
Забързани токчета по стълбището.
Вратата се отваря преди да достигна последното стъпало.
Прегръдки желани.
Целувки страстни.
... ... ...

Сълзи от щастие...
... ... ...
И най-трудното - да си тръгна...

.

четвъртък, 29 юли 2010 г.

защо...

Беше ми топло.
Беше ми нежно.
Беше ми вълнуващо.
Беше ми усмихнато.
Беше ми щастливо.
Беше ми хубаво.
Беше ми... всичко.
... събудих се...
Усетих студа.
Усетих празнотата.
Усетих липсата.
Усетих тъгата.
Усетих сълзите.
Усетих болката.
Усетих... нищото.
Защо?

.

събота, 24 юли 2010 г.

решение

Взех решение. Колко е лесно да ги взимам тия решения. А колко трудно се оказва да си ги изпълня. Като се знам каква съм си ревла... как ли ще стане? Но пък да опитам.
Та, решението ми е - край на сълзите! Или поне по-малко да са ми сълзите. Ще бъда по-твърда, по-непукист...
А', дано!
И все пак има напредък. Днес три пъти ревах и поне тридесет пъти се усмихвах от сърце... Намирам го добро това съотношение. :)
А и как да оценя усмивките, ако няма сълзи, с които да ги сравнявам? ;)
Е, ясно е, че и сълзи ще има, иначе за какво ли ми е това място. Но поне да е по-рядко посещавано със сълзливи цели.
А сега... време е за Сънчо... той не обича сълзи...

.

петък, 23 юли 2010 г.

когато всички са се наговорили...

Когато сякаш всички са се наговорили да бъдат срещу мен...
Когато се почувствам сама сред свои...
Тогава ме боли... и ми се плаче... но в болката си само успявам да се затворя... и сълзите са с безсилие прикрити...
И пораждат се въпроси... от ония, без отговори...
Аз ли съм сбърканата? Защо съм толкова чувствителна? Защо веднъж поне не мога да бъда непукист? Защо нямам сили да сложа край на това? И ако все пак от някъде изнамеря някакви силици, дали ще се почувствам по-добре пред вида на разрушеното? Щеше ли да има какво да се руши преди години? Когато събирах и градих, уж с помощ, но все с усещане за самота...

.

сряда, 21 юли 2010 г.

и все пак :)

И все пак съдбата е добричка с мен...
Чаша топъл чай... в горещ летен ден... в най-приятната компания на света!
Какво повече да искам?
Не искам!
Сега в очите ми пак има сълзи... но от онези... съзли от щастие...

.

защо пак...

Защо пак ми е... никакво? И тъжно, и празно, и...
Нищо не ми се прави. Ежедневните неща си свърших. Никой не може да усети какво ми е вътре. Най-много да си помислят, че ме боли глава. Това оправдание минава и се оказва удобно.
Но аз не искам повече така. Не искам без причина да се сривам в дупка. Защото причина - няма...
Дали един душ ще промени нещо?
Да опитам, друго не ми остава...

.

петък, 16 юли 2010 г.

вече не знам

Снощи те успокоявах, бях изпълнена с оптимизъм.
А днес имам нужда от твоите думи за спокойствие. Но ти си зает, а аз не искам да те карам да се чувстваш обсебен от мен. За теб свободата, както и да я разбираш, е важна за теб. Друго не ми остава, освен да си поплача тук...
Истината е, че се събудих с усмивка. Още легнала в леглото, между съня и деня, се наслаждавах на летните звуци, нахлуващи през прозореца. Работа ще имам за целия си ден, но сега не бързах, исках още малко да се отдам на нищонеправене. Спокойно, приятен хлад от планинския въздух, с усмихнати очаквания за новия ден. Не, нищо сериозно или кой знае какво не очаквах. Просто един летен ден, запълнен с усмивки и работа из къщи, която аз си планирам и после доволна от свършеното, ще се предам на нощта.
До мен е този, с който делим леглото двадесет години. Много ли са? Малко ли са? Напоследък не всичко е същото, каквото беше. Причини много. Но точно тази сутрин реших да го дочакам да се събуди, да не ставам преди него. Искаше ми се просто да го прегърна и да усетя и аз прегръдката му. Не, не онази прегръдка, нея отдавна я няма, а другата, просто приятелска.
И нали сме двадесет и първи век, и нет има и в горите тилилейски, та аз реших, чакайки събуждането му, да погледна какво се случва из блоговото пространство.
Очакваната усмивка бе злобен поглед, обвинения в мания - с компютъра съм лягала, с компютъра съм ставала, за друго не съм мислела. Чашата ми с търпение преля, навиках се, наревах се, обвинявах и аз. Не съм виновна, не се чувствам виновна. Не е грях да запълвам свободното си време както ми е приятно. При положение, че всички други са си получили моето реално внимание, моята обич. Когато той е до мен, винаги съм изключвала ябълката на раздора в лицето на компютър. За да му обърна и на него внимание, многократно по-голямо отколкото в обратната посока.
С една дума - денят стана ужасен.
След кофа сълзи пак се захванах за ежедневните си задачи. Свърших ги. Макар и без ентусиазма, с който си работя обикновено. А с него - мълчим си. Къщата и двора са големи, гледаме да не се засичаме. Може би е удобно. До кога?
Не знам. Знам, че това положение ме съсипва, пак ме боли главата, неописуема е болката.
Искам... И аз не знам какво искам. Усещам, че така не може. А как? Е, това не знам.
Не знам...

.

неделя, 11 юли 2010 г.

липсваш ми

Много ми липсваш днес.
Всъщност, имала ли съм те? Имал ли си ме?
Да, имах те, в откраднатите часове от ежедневието ми.
Да, имам те, в онези мигове, които са си само наши.
Да, имал си ме, сгушена в прегръдката ти.
Да, имаш ме, отдаваща ти се безкрайно, тръпнеща от твоята нежност.
Да, имаш ме сега, когато владееш мислите ми. Сега, когато мисля за теб, за кое и как би било с теб, кое и как бих направила, ако си до мен.
Сега може и да се посмееш. Днес работих в градината. Мислите, които ме обзеха бяха много сериозни и аз наистина се замислих. Мислих си, кои цветя можем да насеем в твоята градина, за да бъдат красиви и цветни, когато няма да сме там. Представих си как ти помагам за работата на двора, в къщата. За мен би било удоволствие аз да сготвя вместо теб.
Сетих се, че не си ме водил там, че няма като каква да вляза в твоя двор. И се питам - дали изобщо някой ден...
Какво и как да направя, за да мога да бъда само твоя?
Трябва ли да правя нещо или съдбата си знае?
Как да го поискам от съдбата?

А сега ми липсваш! Много ми е празно в мен. И тъжно.

.

четвъртък, 8 юли 2010 г.

дъждовно е

Дъждовно е навън. Дъждът обхвана и душата ми.
Милион въпроси ме заливат. И все сама се питам. И все отговор си нямам. И пак се питам. И пак без отговор.
Един въпрос зададох си. Дори половин отговор си нямам.
А толкова е прост въпросът ми.
Какво искам от живота си?
Преди време, сякаш знаех. Исках мъж, деца /че деца без мъж как ще бъде/ голямо семейство, разбирателство, усмивки и щастливи дни в семейството. Нормално бе да очаквам, че мъжът ще има грижа за доходите, аз за децата. Смятах, че родена съм за домакиня, за майка, за съпруга.
До тук добре, дори чудесно. Имам всичко това. И мъж, и деца прекрасни, и нормален живот. /нормален - това, което се вижда отвън, което другите казват за нас/
Децата поотраснаха. Нямат нужда постоянна от мен. И не трябва. Работя за удоволствие. За да не скучая. А истината е, че едва ли бих могла да се издържам с "моите" си доходи. Но...
Ах, това "но", което се появява там където не ми трябва.
Попитах се - какво ще се случи след пет-шест-десет години? Когато децата ще са далече от семейното гнездо, поело всяко по своя път.
С кого ше си говоря и за какво? Отдавна не говорим. Освен ако не е нещо свързано с децата и ежедневните неща.
Първо си намерих събеседници в нета. Оказа се, че има толкова много интересни теми и събеседници. Търсех разговори. Намерих и разговори, и разбиране. Все неща, които у дома ми липсват.
И усетих, и разбрах, колко много ми липсва там, в дома ми. В дома, където винаги се стремях да е топло и уютно. Там, където вярвах, че е моята крепост. Крепостта на моето семейство.
Крепост - сега погледнато отстрани се вижда, че аз предавам моята крепост. Но не е ли по-рано предаде той? По-рано, когато спря да ме забелязва. Когато всеки мой опит, да подхраня домашния огън с жар, бе поливан със студена вода. Когато всеки опит за разговор бе париран с "изморен съм", "какво искаш сега".
А аз исках малко топлина за мен, за да мога да раздавам на любимите си огъня с шепите си.
Искам все още да имам дом. За да имат децата ми дом. Моите деца!
Раздвоена съм. Сърцето ми намира топлинка на друго място. Но не знам до колко тази топлинка ще е трайна. Аз все още имам в сърцето си огън, който другият възпламени в мен и му го отдавам безрезервно. Имам усещания, които никога до сега не съм получавала. За мен е ново и вълнуващо. За мен е като нов живот и полет.
Но дали мога да се опра на новите криле?
Няма кой да ми каже.

.

вторник, 6 юли 2010 г.

тъжно ми е

Тъжно ми е. От снощи ми е все сълзливо. Уж повод за сълзи и за тъга няма, но не намирам сили и причина за усмивки. От ония, моите си усмивки, истинските и от цялото ми сърце.
Самотно ми е, а къщата е пълна. Рядко е по-пълна от сега. А чувството на самота е толкова силно! До болка.
Знам, ще боли, ще боли... и пак ще изгрее усмивката ми.

.

понеделник, 5 юли 2010 г.

тук...


ще си поплаквам...
за да ми олекне...


.
Блог класация