вторник, 21 септември 2010 г.

безсилно ми е...






















Безсилно ми е...
Мразя тези дни...
Милото ми слънце е тъжно. Климатичните промени го карат да се чувства зле. Има нужда от стабилно време...
Опитах да му дам усмивки, откъснати от слънчев лъч в душата ми... Не ги прие... И ме заболя... от отказа... В опита си да завържа усмихнати лъчи на панделка, се вързаха на възел... и сега от възела сълзи...
Не, не съм сигурна, че точно от това има нужда. Но исках да опитам... исках да опитам да променя нещо за него... Вярвам, че любовта ми, ако я приеме... дори една частица от нея ще е в състояние да го усмихне... Моето слънце...

Безсилно ми е...
Мразя тези дни...
И една душа страда... изплашена е... като зайче е душата разтреперана...
А аз залисана в ежедневните си дреболии не усетих нищо... Срам ме е...
Безсилна съм... а искам да помогна... Но как? Не знам... от тук извира безсилието ми...
Искам да й нарисувам цветната дъга...
Да й обещая розите уханни...
И в някой близък ден да й поднеса роза без бодли и цветно късче от дъгата...
Тя си знае, че си я обичам. Случайности и съвпадения белязали са не една бъбрива нощ на крачка от осъмване... И усещането, че познаваш другия от векове... неземно е...
С разговорите тонове сълзи ми е пресушила... а аз... две думи за утеха не намирам... срам ме е... не знам какво да кажа...

Безсилно ми е...
Мразя тези дни... и нощи...

.

2 коментара:

  1. Искам да ти благодаря за прекрасните неща , които пишеш. С удоволствие ги чета и с всеки ред сърцето ми се разтуптява от любов... Изключително красиви са ... !

    ОтговорИзтриване

Блог класация