Днес прочетох в Позитивното това: Ще бъда искрен,
~ защото хората ми вярват!
Ще бъда чист,
~ защото някои ме обичат!
Ще бъда силен,
~ животът носи изпитания!
Ще бъда храбър,
~ защото подвизи ме чакат!
Ще бъда приятел,
~ на враг и на самотник!
Ще бъда щедър,
~ без да мисля за отплата!
Ще бъда скромен,
~ защото няма съвършени!
Ще гледам все напред,
~ ще се смея!
Ще обичам, ще дерзая!
И ми хареса!
Но ми остана усещане за нещо бодящо... сега разбрах кое е. "Ще" - прекалено много бъдеще...
Затова ми се иска аз да си го кажа:
Аз съм! Обичам! Дерзая!
Аз съм искрена,
~ и някои хора ми вярват!
Аз съм светла,
~ чувствам се обичана!
Аз съм силна,
~ справям се с някои изпитания!
Аз съм храбра,
~ и си върша ежедневните подвизи!
Опитвам да съм щедра,
~ и не очаквам отплата!
Не съм съвършена,
~ опитвам да съм скромна!
Гледам напред,
~ и се усмихвам!
Обичам и дерзая!
Навън е адска жега...
душата ми е свита в студ...
надежди и усмивки
помръкнаха за миг...
Боли ме, че повярвах,
че чакането има край...
и пак проточи се
и пак надеждата...
А аз едва дочаках днес...
но кой ли ми е крив...
оказа се, че има нещо,
което аз не знам...
а колко още има...?
И пак ме заболя,
че аз отдадох се...
и вярвах и очаквах...
Уж всичко си е същото...
и само още някой ден...
И пак кълнила е
надеждата у мен...
.
Пак си във съня ми,
нежен, мил и страстен,
пак целувах те в забрава,
горяха устните в жарава...
Ръцете ти прегръщаха
и любеха в захлас,
и най-щастливата съм аз,
че до мен си ти сега...
Но защо... как... нима...?
Таз луна огрява като страж
и ми напомня, че си ти мираж
за моята душа - пустиня
жадна за любов дори в съня...
Изведнъж нощта осиротява,
лишена от оазис във съня ми.
Сърцето, пак притихва във гърдите,
разсънено от студа на реалностите...
Ела... ела... ела...
Този вик не е на сън...
Всяка клетка моя,
вика те и те желае,
иска с теб да оживее...
и душата пак да полети...
нагоре, с общите мечти...
Ела... ела... ела...
не само във съня...
.
Страхувам се... да полетя...
В миналото не всичко черно е било,
защо сега показва тъмнината си?
Лепкав мрак и студ като от лед...
Защо не виждам светлинка напред?
Защо страхувам се да полетя?
Напред към светлината и дъгата...
там където ще е топло, цветно,
с надежда да е мирно и свободно...
Душата в клетка е сега,
някога била е златна,
днес се рони на ръжда
и до самота нагарча...
Какво ли ще е там напред?
Надежда е едно сега,
а реалността е друга.
Кой ли може да я знае?
Страхувам се... да полетя...
А може би... не трябва...
.
В душата ми... море без бряг,
урагани си вилнеят най-свободно...
Търся миг за тишината,
вълната ме поема и прегръща,
заглушава моя вик към теб,
разпръснат в капките солени.
Душата ми... нима е тя способна
на толкоз буря и вълни?
И може ли да устои на тез,
които си сама създава?
Не знам...
.
Прегръщам те! С любов!
Друго нямам... само тя е.
Понякога е тъй страхлива,
а вчера бе изплашена до студ...
Копнееща за милувка нежна,
за топла дума и надежда...
Сгушена е там в сърцето,
по-тиха е от тишината,
но гласа й чуваш само ти,
търсещ те във тъмнината.
Само тя е... тайна й е ориста,
а иска да се извиси над суетата,
буря разразява във душата
с надеждата за свобода...
С невинен лъч надежда се залъгва,
сърцето трепка и вълнува,
иска лудо пак да те целува,
да ти се отдава във забрава...
Сега разхожда се сама,
боса, гола и страхлива,
прегърни я с топлина,
вземи я с теб в деня напред...
Иска тя да бъде твоя,
и силна ще е във деня,
когато сгуши се във теб,
в безвремието и във безкрая...
Ще разцъфти и ухае тя до теб,
по-свежа и от роза във роса,
ако й смениш ти ориста
и я приемеш във сърцето твое...
Друго нямам... само тя е...
.
Празно е без теб в денят ми,
в мислите ми тясно е за теб,
нощ и ден бавно се изнизват,
в очакване на онзи ден,
когато ще си ти до мен,
в прегръдка ме обсебил,
с целувка нежна ме дарил,
мъглата на самотата изпарил...
... мислите ми няма да ги има,
чувствата преливащи са там...
друго аз не търся и не искам
искам само, ти да си до мен...
.
Липсваш ми... но се усмихвам.
Знам, че бащиното ти сърце днес е щастливо.
За един родител, нищо не е по-силно от обичта към децата.
Радвай се на всеки миг!
Показвай обичта си!
Усмихвай се!
.
Мислите ми са разбъркани,
и викат болката в главата.
Самотата иска тъмнина,
а душата светлина...
На кого и как да угодиш?
Бурята в сърцето си бушува,
но огънят не ще загасне,
разпалва се от спомени
за нежност, топлина,
за две ръце любящи
и поглед пиещ ме до дъно...
А болката ме реже и събира
в нощ самотна и с песен на щурци...
Ела в съня ми, там е нежно
с усета за двете ти ръце...
.
Време е за сън.
До скоро нямах сънища...
или ги не помнех сутринта...
От скоро, се събуждам
с усета, че си до мен...
Усещам твоите прегръдки,
тъй както ги усещам денем...
След нежната омая на съня,
разумът усетил е лъжата,
а болката -пронизваща е тя,
в компания на самотата...
Дали мечтата ми за топлина
ще се сбъдне в лунна нощ?
Знам и тази нощ ще си в съня ми...
Ще те прегръщам и целувам,
а сутринта... ще те жадувам...
Пак ще бъдеш в мислите ми през деня
и в сънищата през нощта...
Дали защото липсваш ми,
и ти, и твоят топъл глас,
ръцете нежни и устните горещи...
Спри се... Полудяваш...
Дните ще отминат...
и пак ще ме прегърнеш...
Нали?
.
Не искам да хленча...
Сама не разбирам как така изведнъж се променят настроенията ми. Сигурно защото много ми липсваш...
Но аз много добре знам, разбирам, че така трябва...
Знам, че си мислиш за мен понякога... а всъщност сега е нормално и редно да мислиш за децата си... Радвай се и споделяй всеки миг с тях в радост!
Аз ще те чакам... и дочакам...
Ще запазвам, макар и с някои моменти на слабост, вярата си и усмивката си.
Защото знам... пак ще е хубаво с теб... ще е по-хубаво!
Когато те споходи мисълта за мен...
мисли за мен като за роза...
очакваща дъха ти, за да разцъфти,
а за да ухае... чака нежността ти...
сълзите ми... са капките роса,
страстните ти устни да изпият...
огненият цвят... запалил си
пожар в сърцето и душата...
.
Благодаря ти, моя любов!
Толкова се радвам, че говорихме!
Изсуши сълзите ми...
Събуди усмивките ми...
Обичам разговорите с теб!
Обичам всичко с теб!
Обичам ТЕБ!
Миличък, ти ме правиш щастлива!
Нали разбираш какво означава това?
Нали си го виждал в погледа ми?
Нали си го усещал в прегръдките ми,
с целувките ми...?
Нощта ми сега ще е лека, спокойна,
изпълнена с песен на щурци,
с пеперудени трепети в сърцето...
А къде ли в бъдещето е онази нощ...
в която, аз реална, ще се гушна в теб,
изтъкан от нежност и любов...
и ще прошепна в ухотото ти тихо
- лека нощ, моя любов!...?
.
След хубавите очаквания за днешния ден среднощ получих болки в главата... не можех място да си намеря...
Ставах, лягах, масажирах се, пих вода, какво ли не се сещах, че съм чела... Позаспала съм... събудих се и не смеех да се мръдна. Не можеше до безкрай да стоя неподвижна. Всяко движение ми носеше прорязваща болка. Желание да избягам от тялото си. Обливане на ръцете с гореща вода, сякаш помогна да се почувствам човек. Денят започна, но не по мой план. Наложи се да се съобразя... нали съм добра дъщеря. Ха, това е друга тема- аз не съм добрата дъщеря.
С леки усилвания и отслабвания на болката денят се пресполови и премина в следобед. До тук издържах... легнах си с надежда, че ще заспя и сънят ще оправи нещата. Уви, повече от два часа се унасях, събуждах от болка, сънувах в просъница... Едва успях да си взема хапче - не издържах повече. То не, че всички хапчета помагат. Винаги предпочитам да изчакам, дано мине, защото и с хапче и без - все тая, все не минава. Но днешното - на няколко пъти ми помогна. След като плаках от болка с желанието да ме няма, най-сетне усетих успокоение. Успях да се поразходя малко навън. Един разговор ми даде сили...
А темата за добрата дъщеря - докато бях навън пак се замислих. И пак сълзите ми потекоха. Не от болка, физическа. А онази болка, дълбоко в мен... Не съм идеална. Не съм съвършена. Но има ли такива хора? Не мисля, че е само различия в поколенията. Но за моите родители... аз никога... За тях, другата им дъщеря е по-хубавата, по-умната, по-добрата... Ами да, за нея във всеки магазин, каквото да облече и стои добре /защото на сестра й, трудно се намираха, понеже бе пълничка/. Тя на всяко състезание е най-добрата, а и как всичко й е по-лесно отколкото на сестра й - по-умна е... постига с по-малко труд... има по-големи амбиции... Пък и по-малката е, трябва да й прощаваме... Обичах си я сестричката, обичам си я и сега, но не разбрах това деление. Усещах го още... тогава, когато ходехме под масата... чух го от устата на майка си, която го казваше на приятели... Всяка моя грешка, всяко мое решение, всяка моя различна мисъл бяха критикувани, осмивани... Ето това боли. Същите тези неща са повод за гордост от другата страна... Но тя е далече, е, не чак толкова много, но все пак е далече. А аз съм тук. И е толкова лесно да ми се намират кусури. Не, че ги нямам. Всички си ги имаме. Но можем да не си ги забелязваме всекидневно. А когато чух миналия ден, разговор, който не бе предназначен за мен, когато обсъждаха поведението на децата ми и бяха сравнявани с други деца... заболя ме, ама много... Децата са си мои, не са идеални, но смятам, че са много по-добри от много други... Винаги може и още... Обаче болката от чутото сравнение на внуците им... несравнима е. Плаках си тогава... А днес пак имах повод да се сетя за това, защото обвиненията отправени миналия ден към децата ми, днес за същото на други не бе направена и забележка...
Не искам да задълбавам в такива сравнения и мисли. Децата са деца. А за мен сестричката ми и децата й са били винаги на първите места по-важност за мен. За разлика от обратната посока, където не веднъж ми е било показвано как приятели, съученици, познати са по-важни от мен. За тях се пътува специално, за мен... ако остане време...
Както и да е... Не искам да мисля за това. Но без да искам едната болка днес изостри много възприятията ми и извика другата болка... Знам, ще мине. Аз не съм от хората, които помнят лошото. Или може би и да помня, но никога не се опитвам по този начин да отговарям. Вероятно това ми носи и негативи, но аз си се чувствам по-добре, по-в мир със себе си.
Обаче много боли, когато най-близките ти...
И ми идва да си грабна шапката и еднопосочен билет за гори Тилилейски...
.
Днес е първият ден от безкрайните дни, в които няма да чуя гласа ти...
Но така трябва. Да, разбирам, обаче...тъжно ми е.
Повтарям си и чувам думите ти - преброените дни минават бързо...
Сигурно е така... но този първият... е ужасно дълъг...
Опитвам се да си намирам работа. Търся си много работа. За да успея да не мисля... Безуспешно е...
Ще търся начини да притъпя болката от липсата ти... Дали ще се науча...
След снощи си обещах да не плача... но тия сълзи... сами се стичат по лицето ми... не ги искам...
Да, времето ще мине... та то е по-малко и от месец...
И пак ще бъде хубаво... И пак ще чувам топлия ти глас...
И пак ще бъда в прегръдките ти... И пак ще те целувам с цялата си обич...
Съвсем скоро... след по-малко от месец...
Пеперудите се разбират в мълчание...
.