ела...

Пак си във съня ми,
нежен, мил и страстен,
пак целувах те в забрава,
горяха устните в жарава...
Ръцете ти прегръщаха
и любеха в захлас,
и най-щастливата съм аз,
че до мен си ти сега...

Но защо... как... нима...?
Таз луна огрява като страж
и ми напомня, че си ти мираж
за моята душа - пустиня
жадна за любов дори в съня...
Изведнъж нощта осиротява,
лишена от оазис във съня ми.
Сърцето, пак притихва във гърдите,
разсънено от студа на реалностите...

Ела... ела... ела...
Този вик не е на сън...
Всяка клетка моя,
вика те и те желае,
иска с теб да оживее...
и душата пак да полети...
нагоре, с общите мечти...

Ела... ела... ела...
не само във съня...

.