четвъртък, 30 септември 2010 г.

малко философско...

Днес няма сълзи...
Е, то не е свършило "днес", но пък малко остана.
Днес ми е... едно такова... нещо философско... от всичко, или почти всичко, се замислям за разните неща. Нещата... от живота.
Той, животът, е прекрасно нещо. Интересен, вълнуващ, единствен /така казват/... Някои казват и друго, но кой знае къде ли е истината. А може би и двете твърдения да са верни...
Днес приятел каза: денят е тежък, времето не е добро, да минава, да дойде утре... Опитах да поспоря, но времето ни бе малко, а исках да си кажем толкова много други неща. Но мислите ми останаха. И пак ме заглождиха.
Понякога толкова лесно махаме с ръка и казваме: да мине ден, да дойде друг... Но каква е гаранцията, че другият ще е по-добър или поне по-различен? Никаква! Напоследък имам усещането, че времето минава много бързо, сякаш лети. Страва ми страшно за всеки пропуснат ден. Не винаги го осъзнавам в момента, когато го пропускам, когато го оставям да се изниже покрай мен. А после... но е минало вече... и връщане няма. Най-доброто в такива случаи е да не се връщам назад. Няма смисъл от самообвинения, те не помагат. Дори и вредят. На мен...
Не искам да си вредя. Искам да си помагам, искам да се чувствам добре в кожата си, с мислите си, с делата си. Дали успявам? Амиии, не. Опитвам се.
Еееех, на теория как знам какво да правя, как да си помогна, какво да не правя, от какво да се предпазя... Когато опре до практика... не е за разправяне. Сякаш всичко забравям и никога не съм го чувала.
Опитвам да бъда добра. Добра към другите и към  себе си. Опитвам... и не успявам. Понякога в желанието си да направя добро, нещо хубаво или приятна изненада за някой, на когото държа, се провалям с гръм и трясък. Нямам обяснение защо едно толкова силно желание за добро може да нарани любим човек. В такива моменти дори не знам как да поискам прошка, как да призная, че съм сгрешила.
В немалкия си жизнен път поуспях да се понауча да си признавам когато греша. Но явно има какво да уча още. Ще ми стигне ли времето? И пак това време...
Време, изнизващо се, дори излитащо в посока далече от мен... Оставящо ме в неведение за плановете на съдбата. Винаги е било и ще бъде такова.
Времето... Искам време! Искам време за толкова много неща, които искам да направя в скромния си и вероятно единствен  живот. Та дори и да се надявам на друг, пак има неща, които искам да направя в този си живот. Време... време... време...
Искам време и за мен. Само за мен! Но май се изплаших от току-що написаното. Веднага си казах на ума - време за мен и за теб, за нас...
Време за нас... Звучи толкова хубаво... нас...
А сега е време за... имам книга, която искам да прегледам. В нея има информация, която се надявам, че ако успея да систематизирам, ще може да ни бъде от полза. Да, ще е от полза за НАС.
Стига разни мисли, заеми се с нещо сериозно, мила!
И да знаеш, днес си герой! ... без сълзи ;)
И още нещо... онези стъпала от картинката... водят нагоре! Не го забравяй!

.

2 коментара:

  1. При мен след 40-тата година се получи това усещане за бързо изтичане на времето :)
    Може би преди това улисан в работа, грижи по деца и пр, а и самото живеене не се замислях на тая тема, но тия 13години след 40 минаха като 3:(

    ОтговорИзтриване
  2. Дали пък тия 40 години не са някаква граница, след която времето пришпорва своя бяг... не веднъж съм го чувала, а и вече усещам... :(

    ОтговорИзтриване

Блог класация