Днес прочетох в Позитивното това: Ще бъда искрен,
~ защото хората ми вярват!
Ще бъда чист,
~ защото някои ме обичат!
Ще бъда силен,
~ животът носи изпитания!
Ще бъда храбър,
~ защото подвизи ме чакат!
Ще бъда приятел,
~ на враг и на самотник!
Ще бъда щедър,
~ без да мисля за отплата!
Ще бъда скромен,
~ защото няма съвършени!
Ще гледам все напред,
~ ще се смея!
Ще обичам, ще дерзая!
И ми хареса!
Но ми остана усещане за нещо бодящо... сега разбрах кое е. "Ще" - прекалено много бъдеще...
Затова ми се иска аз да си го кажа:
Аз съм! Обичам! Дерзая!
Аз съм искрена,
~ и някои хора ми вярват!
Аз съм светла,
~ чувствам се обичана!
Аз съм силна,
~ справям се с някои изпитания!
Аз съм храбра,
~ и си върша ежедневните подвизи!
Опитвам да съм щедра,
~ и не очаквам отплата!
Не съм съвършена,
~ опитвам да съм скромна!
Гледам напред,
~ и се усмихвам!
Обичам и дерзая!
Навън е адска жега...
душата ми е свита в студ...
надежди и усмивки
помръкнаха за миг...
Боли ме, че повярвах,
че чакането има край...
и пак проточи се
и пак надеждата...
А аз едва дочаках днес...
но кой ли ми е крив...
оказа се, че има нещо,
което аз не знам...
а колко още има...?
И пак ме заболя,
че аз отдадох се...
и вярвах и очаквах...
Уж всичко си е същото...
и само още някой ден...
И пак кълнила е
надеждата у мен...
.
Пак си във съня ми,
нежен, мил и страстен,
пак целувах те в забрава,
горяха устните в жарава...
Ръцете ти прегръщаха
и любеха в захлас,
и най-щастливата съм аз,
че до мен си ти сега...
Но защо... как... нима...?
Таз луна огрява като страж
и ми напомня, че си ти мираж
за моята душа - пустиня
жадна за любов дори в съня...
Изведнъж нощта осиротява,
лишена от оазис във съня ми.
Сърцето, пак притихва във гърдите,
разсънено от студа на реалностите...
Ела... ела... ела...
Този вик не е на сън...
Всяка клетка моя,
вика те и те желае,
иска с теб да оживее...
и душата пак да полети...
нагоре, с общите мечти...
Ела... ела... ела...
не само във съня...
.
Страхувам се... да полетя...
В миналото не всичко черно е било,
защо сега показва тъмнината си?
Лепкав мрак и студ като от лед...
Защо не виждам светлинка напред?
Защо страхувам се да полетя?
Напред към светлината и дъгата...
там където ще е топло, цветно,
с надежда да е мирно и свободно...
Душата в клетка е сега,
някога била е златна,
днес се рони на ръжда
и до самота нагарча...
Какво ли ще е там напред?
Надежда е едно сега,
а реалността е друга.
Кой ли може да я знае?
Страхувам се... да полетя...
А може би... не трябва...
.
В душата ми... море без бряг,
урагани си вилнеят най-свободно...
Търся миг за тишината,
вълната ме поема и прегръща,
заглушава моя вик към теб,
разпръснат в капките солени.
Душата ми... нима е тя способна
на толкоз буря и вълни?
И може ли да устои на тез,
които си сама създава?
Не знам...
.
Прегръщам те! С любов!
Друго нямам... само тя е.
Понякога е тъй страхлива,
а вчера бе изплашена до студ...
Копнееща за милувка нежна,
за топла дума и надежда...
Сгушена е там в сърцето,
по-тиха е от тишината,
но гласа й чуваш само ти,
търсещ те във тъмнината.
Само тя е... тайна й е ориста,
а иска да се извиси над суетата,
буря разразява във душата
с надеждата за свобода...
С невинен лъч надежда се залъгва,
сърцето трепка и вълнува,
иска лудо пак да те целува,
да ти се отдава във забрава...
Сега разхожда се сама,
боса, гола и страхлива,
прегърни я с топлина,
вземи я с теб в деня напред...
Иска тя да бъде твоя,
и силна ще е във деня,
когато сгуши се във теб,
в безвремието и във безкрая...
Ще разцъфти и ухае тя до теб,
по-свежа и от роза във роса,
ако й смениш ти ориста
и я приемеш във сърцето твое...
Друго нямам... само тя е...
.
Празно е без теб в денят ми,
в мислите ми тясно е за теб,
нощ и ден бавно се изнизват,
в очакване на онзи ден,
когато ще си ти до мен,
в прегръдка ме обсебил,
с целувка нежна ме дарил,
мъглата на самотата изпарил...
... мислите ми няма да ги има,
чувствата преливащи са там...
друго аз не търся и не искам
искам само, ти да си до мен...
.
