сълзи от щастие

Летен ден.
Горещ следобед.
Забързани токчета по стълбището.
Вратата се отваря преди да достигна последното стъпало.
Прегръдки желани.
Целувки страстни.
... ... ...

Сълзи от щастие...
... ... ...
И най-трудното - да си тръгна...

.

защо...

Беше ми топло.
Беше ми нежно.
Беше ми вълнуващо.
Беше ми усмихнато.
Беше ми щастливо.
Беше ми хубаво.
Беше ми... всичко.
... събудих се...
Усетих студа.
Усетих празнотата.
Усетих липсата.
Усетих тъгата.
Усетих сълзите.
Усетих болката.
Усетих... нищото.
Защо?

.

решение

Взех решение. Колко е лесно да ги взимам тия решения. А колко трудно се оказва да си ги изпълня. Като се знам каква съм си ревла... как ли ще стане? Но пък да опитам.
Та, решението ми е - край на сълзите! Или поне по-малко да са ми сълзите. Ще бъда по-твърда, по-непукист...
А', дано!
И все пак има напредък. Днес три пъти ревах и поне тридесет пъти се усмихвах от сърце... Намирам го добро това съотношение. :)
А и как да оценя усмивките, ако няма сълзи, с които да ги сравнявам? ;)
Е, ясно е, че и сълзи ще има, иначе за какво ли ми е това място. Но поне да е по-рядко посещавано със сълзливи цели.
А сега... време е за Сънчо... той не обича сълзи...

.

когато всички са се наговорили...

Когато сякаш всички са се наговорили да бъдат срещу мен...
Когато се почувствам сама сред свои...
Тогава ме боли... и ми се плаче... но в болката си само успявам да се затворя... и сълзите са с безсилие прикрити...
И пораждат се въпроси... от ония, без отговори...
Аз ли съм сбърканата? Защо съм толкова чувствителна? Защо веднъж поне не мога да бъда непукист? Защо нямам сили да сложа край на това? И ако все пак от някъде изнамеря някакви силици, дали ще се почувствам по-добре пред вида на разрушеното? Щеше ли да има какво да се руши преди години? Когато събирах и градих, уж с помощ, но все с усещане за самота...

.

и все пак :)

И все пак съдбата е добричка с мен...
Чаша топъл чай... в горещ летен ден... в най-приятната компания на света!
Какво повече да искам?
Не искам!
Сега в очите ми пак има сълзи... но от онези... съзли от щастие...

.

защо пак...

Защо пак ми е... никакво? И тъжно, и празно, и...
Нищо не ми се прави. Ежедневните неща си свърших. Никой не може да усети какво ми е вътре. Най-много да си помислят, че ме боли глава. Това оправдание минава и се оказва удобно.
Но аз не искам повече така. Не искам без причина да се сривам в дупка. Защото причина - няма...
Дали един душ ще промени нещо?
Да опитам, друго не ми остава...

.

вече не знам

Снощи те успокоявах, бях изпълнена с оптимизъм.
А днес имам нужда от твоите думи за спокойствие. Но ти си зает, а аз не искам да те карам да се чувстваш обсебен от мен. За теб свободата, както и да я разбираш, е важна за теб. Друго не ми остава, освен да си поплача тук...
Истината е, че се събудих с усмивка. Още легнала в леглото, между съня и деня, се наслаждавах на летните звуци, нахлуващи през прозореца. Работа ще имам за целия си ден, но сега не бързах, исках още малко да се отдам на нищонеправене. Спокойно, приятен хлад от планинския въздух, с усмихнати очаквания за новия ден. Не, нищо сериозно или кой знае какво не очаквах. Просто един летен ден, запълнен с усмивки и работа из къщи, която аз си планирам и после доволна от свършеното, ще се предам на нощта.
До мен е този, с който делим леглото двадесет години. Много ли са? Малко ли са? Напоследък не всичко е същото, каквото беше. Причини много. Но точно тази сутрин реших да го дочакам да се събуди, да не ставам преди него. Искаше ми се просто да го прегърна и да усетя и аз прегръдката му. Не, не онази прегръдка, нея отдавна я няма, а другата, просто приятелска.
И нали сме двадесет и първи век, и нет има и в горите тилилейски, та аз реших, чакайки събуждането му, да погледна какво се случва из блоговото пространство.
Очакваната усмивка бе злобен поглед, обвинения в мания - с компютъра съм лягала, с компютъра съм ставала, за друго не съм мислела. Чашата ми с търпение преля, навиках се, наревах се, обвинявах и аз. Не съм виновна, не се чувствам виновна. Не е грях да запълвам свободното си време както ми е приятно. При положение, че всички други са си получили моето реално внимание, моята обич. Когато той е до мен, винаги съм изключвала ябълката на раздора в лицето на компютър. За да му обърна и на него внимание, многократно по-голямо отколкото в обратната посока.
С една дума - денят стана ужасен.
След кофа сълзи пак се захванах за ежедневните си задачи. Свърших ги. Макар и без ентусиазма, с който си работя обикновено. А с него - мълчим си. Къщата и двора са големи, гледаме да не се засичаме. Може би е удобно. До кога?
Не знам. Знам, че това положение ме съсипва, пак ме боли главата, неописуема е болката.
Искам... И аз не знам какво искам. Усещам, че така не може. А как? Е, това не знам.
Не знам...

.