липсваш ми...

Липсваш ми... но се усмихвам.
Знам, че бащиното ти сърце днес е щастливо.
За един родител, нищо не е по-силно от обичта към децата.
Радвай се на всеки миг!
Показвай обичта си!
Усмихвай се!

.

болка...

Мислите ми са разбъркани,
и викат болката в главата.
Самотата иска тъмнина,
а душата светлина...
На кого и как да угодиш?
Бурята в сърцето си бушува,
но огънят не ще загасне,
разпалва се от спомени
за нежност, топлина,
за две ръце любящи
и поглед пиещ ме до дъно...
А болката ме реже и събира
в нощ самотна и с песен на щурци...
Ела в съня ми, там е нежно
с усета за двете ти ръце...

.

сънят ми

Време е за сън. 
До скоро нямах сънища... 
или ги не помнех сутринта... 
От скоро, се събуждам 
с усета, че си до мен... 
Усещам твоите прегръдки, 
тъй както ги усещам денем... 
След нежната омая на съня, 
разумът усетил е лъжата, 
а болката -пронизваща е тя, 
в компания на самотата... 
Дали мечтата ми за топлина 
ще се сбъдне в лунна нощ? 
Знам и тази нощ ще си в съня ми... 
Ще те прегръщам и целувам, 
а сутринта... ще те жадувам... 
Пак ще бъдеш в мислите ми през деня 
и в сънищата през нощта... 
Дали защото липсваш ми, 
и ти, и твоят топъл глас, 
ръцете нежни и устните горещи... 
Спри се... Полудяваш...
Дните ще отминат... 
и пак ще ме прегърнеш... 
Нали?

.

не искам...

Не искам да хленча...
Сама не разбирам как така изведнъж се променят настроенията ми. Сигурно защото много ми липсваш...
Но аз много добре знам, разбирам, че така трябва...
Знам, че си мислиш за мен понякога... а всъщност сега е нормално и редно да мислиш за децата си... Радвай се и споделяй всеки миг с тях в радост!
Аз ще те чакам... и дочакам...
Ще запазвам, макар и с някои моменти на слабост, вярата си и усмивката си.
Защото знам... пак ще е хубаво с теб... ще е по-хубаво!

Когато те споходи мисълта за мен...
мисли за мен като за роза...
очакваща дъха ти, за да разцъфти,
а за да ухае... чака нежността ти...
сълзите ми... са капките роса,
страстните ти устни да изпият...
огненият цвят... запалил си
пожар в сърцето и душата...

.

благодаря, любов

Благодаря ти, моя любов!
Толкова се радвам, че говорихме!
Изсуши сълзите ми...
Събуди усмивките ми...
Обичам разговорите с теб!
Обичам всичко с теб!
Обичам ТЕБ!
Миличък, ти ме правиш щастлива!
Нали разбираш какво означава това?
Нали си го виждал в погледа ми?
Нали си го усещал в прегръдките ми,
с целувките ми...?
Нощта ми сега ще е лека, спокойна,
изпълнена с песен на щурци,
с пеперудени трепети в сърцето...

А къде ли в бъдещето е онази нощ...
в която, аз реална, ще се гушна в теб,
изтъкан от нежност и любов...
и ще прошепна в ухотото ти тихо
- лека нощ, моя любов!...?

.

болка и сълзи...

След хубавите очаквания за днешния ден среднощ получих болки в главата... не можех място да си намеря...
Ставах, лягах, масажирах се, пих вода, какво ли не се сещах, че съм чела... Позаспала съм... събудих се и не смеех да се мръдна. Не можеше до безкрай да стоя неподвижна. Всяко движение ми носеше прорязваща болка. Желание да избягам от тялото си. Обливане на ръцете с гореща вода, сякаш помогна да се почувствам човек. Денят започна, но не по мой план. Наложи се да се съобразя... нали съм добра дъщеря. Ха, това е друга тема- аз не съм добрата дъщеря.
С леки усилвания и отслабвания на болката денят се пресполови и премина в следобед. До тук издържах... легнах си с надежда, че ще заспя и сънят ще оправи нещата. Уви, повече от два часа се унасях, събуждах от болка, сънувах в просъница... Едва успях да си взема хапче - не издържах повече. То не, че всички хапчета помагат. Винаги предпочитам да изчакам, дано мине, защото и с хапче и без - все тая, все не минава. Но днешното - на няколко пъти ми помогна. След като плаках от болка с желанието да ме няма, най-сетне усетих успокоение. Успях да се поразходя малко навън. Един разговор ми даде сили...
А темата за добрата дъщеря - докато бях навън пак се замислих. И пак сълзите ми потекоха. Не от болка, физическа. А онази болка, дълбоко в мен... Не съм идеална. Не съм съвършена. Но има ли такива хора? Не мисля, че е само различия в поколенията. Но за моите родители... аз никога... За тях, другата им дъщеря е по-хубавата, по-умната, по-добрата... Ами да, за нея във всеки магазин, каквото да облече и стои добре /защото на сестра й, трудно се намираха, понеже бе пълничка/. Тя на всяко състезание е най-добрата, а и как всичко й е по-лесно отколкото на сестра й - по-умна е... постига с по-малко труд... има по-големи амбиции... Пък и по-малката е, трябва да й прощаваме... Обичах си я сестричката, обичам си я и сега, но не разбрах това деление. Усещах го още... тогава, когато ходехме под масата... чух го от устата на майка си, която го казваше на приятели... Всяка моя грешка, всяко мое решение, всяка моя различна мисъл бяха критикувани, осмивани... Ето това боли. Същите тези неща са повод за гордост от другата страна... Но тя е далече, е, не чак толкова много, но все пак е далече. А аз съм тук. И е толкова лесно да ми се намират кусури. Не, че ги нямам. Всички си ги имаме. Но можем да не си ги забелязваме всекидневно. А когато чух миналия ден, разговор, който не бе предназначен за мен, когато обсъждаха поведението на децата ми и бяха сравнявани с други деца... заболя ме, ама много... Децата са си мои, не са идеални, но смятам, че са много по-добри от много други... Винаги може и още... Обаче болката от чутото сравнение на внуците им... несравнима е. Плаках си тогава... А днес пак имах повод да се сетя за това, защото обвиненията отправени миналия ден към децата ми, днес за същото на други не бе направена и забележка...
Не искам да задълбавам в такива сравнения и мисли. Децата са деца. А за мен сестричката ми и децата й са били винаги на първите места по-важност за мен. За разлика от обратната посока, където не веднъж ми е било показвано как приятели, съученици, познати са по-важни от мен. За тях се пътува специално, за мен... ако остане време...
Както и да е... Не искам да мисля за това. Но без да искам едната болка днес изостри много възприятията ми и извика другата болка... Знам, ще мине. Аз не съм от хората, които помнят лошото. Или може би и да помня, но никога не се опитвам по този начин да отговарям. Вероятно това ми носи и негативи, но аз си се чувствам по-добре, по-в мир със себе си.
Обаче много боли, когато най-близките ти...
И ми идва да си грабна шапката и еднопосочен билет за гори Тилилейски...

.

мълчание

Днес е първият ден от безкрайните дни, в които няма да чуя гласа ти...
Но така трябва. Да, разбирам, обаче...тъжно ми е.
Повтарям си и чувам думите ти - преброените дни минават бързо...
Сигурно е така... но този първият... е ужасно дълъг...
Опитвам се да си намирам работа. Търся си много работа. За да успея да не мисля... Безуспешно е...
Ще търся начини да притъпя болката от липсата ти... Дали ще се науча...
След снощи си обещах да не плача... но тия сълзи... сами се стичат по лицето ми... не ги искам...
Да, времето ще мине... та то е по-малко и от месец...
И пак ще бъде хубаво... И пак ще чувам топлия ти глас...
И пак ще бъда в прегръдките ти... И пак ще те целувам с цялата си обич...
Съвсем скоро... след по-малко от месец...

Пеперудите се разбират в мълчание...

.