Съботната ранна утрин при тебе ме доведе... С прегръдка ме поведе из спомени на минало, в детството далечно... Приятел мил си имам вече, обича да се гушка като теб и много умен е за куче... Времето ни малко беше, от сърце благодаря ти, че допусна ме до твоя свят, че с мен го сподели! С вълнение и радост ще помня дълго този ден, в който те почувствах безкрайно близък тъй до мен... Благодаря ти, обич моя!
Пак съм насъбрала в себе си умора и в сърцето ми тъга се настанила...
Не знам какво и как да го направя, за да почувствам се сега добре...
В съмнения се все заплитам,
не знам дали са със причина или пък не...
От съмненията няма полза,
знам, че само ми вредят и ги не искам,
но силни са и някак лепкави са,
сърцето ми в парализа обвиват те...
И себе си дори не мога да намеря, не знам дали пък искам да се търся...
Дали безсилието не ми е дреха,
с която да загръщам душата си самотна?...
Денят неделен ми е празен и тъгата в себе си събирам... Дали като вулкан ще се излее и всичко на пепел ще превърне? Сълзи дали ще могат да отмият наслоената тъга в душата моя? Все по-силно самотата ме боли и лъч надежда се не вижда... Любовта ми вик в пустиня е и даже ехото е мълчаливо... Любов, тъй жива и желана, напразно ли повярвах в теб? Нима заблуда беше ти в дните ми щастливи? Лъжа ли е твоята основа или нарича се изгода? Денят ми празен е и тъжен, наглед е без причина тъй, но болка от безнадежност и съмнения ме днес изгаря...
