Зад тъмни облаци дъждовни луната кръглолика се е скрила... Дъждът приспивно ми напява песен на меланхолична есен... А луната, капризно е решила, да й бъда дружка през нощта... Броила капките дъждовни и овцете също ги броих, сега съм тук, над листа бял, /от кога ли молив не видяла... ;)/ думите сами редят се в ред и бодра утрото посрещам... Луната е като жена капризна, заразна й е неукротимостта, но тази нощ съм тъй добра, усмихната, дори спокойна... Душата ми щастлива е сега, своя топъл пристан тя откри в дъждовния следобед късен, на чай зелен и обич нежна...
Когато теб те няма да ме прегърнеш с топлина, тогава призраци ме прегръщат с пипала... Когато теб те няма да ме целунеш с нежност, тогава те изпиват до капка мойта жизненост... Когато теб те няма да ме изпълниш със живот, тогава се превръщам в ненужно есенно листо...
Уморих се да се боря с вятърните мелници на мислите ми раздвоени... Уморих се да раздавам усмивки на околните, нищичко незнаещи за мен... Уморих се да живея по правилата чужди, а душата ми копнее свобода... Уморих се да гадая кому и колко трябвам, а трябва само думичка една... Да те обичам само не ще се уморя...
Защо сънят ми си отиде и мисли сиви пак довя? Загубих себе си в нощта, в деня не се намирам... Къде е погледа ти ясен, в сиянието му да се видя? Защо ръцете ти прегръщат а не топлят ми сърцето? Гледаш ме и ми говориш, а мислите ти са далеч... Да се събудя, искам вече, в утрото със слънчев лъч... Гласът ти да ме стопли и усмивки да ми обещае... С целувки да изтриеш сивото в душата моя... Любовта ти подарявам, която в сърцето ми гори, да бъде нашата надежда за по-добрите наши дни... Нали не искам много?
Гласът ти днес надежди ми създава, усмихвам се, а срещата ни предстои... Очите ми ще срещнат твоята усмивка, ръцете ми ще те прегръщат с нежност, целувките ти страсти ще разгарят в мен, а аз с любов във тебе ще ги паля...
