Зад тъмни облаци дъждовни
луната кръглолика се е скрила...
Дъждът приспивно ми напява
песен на меланхолична есен...
А луната, капризно е решила,
да й бъда дружка през нощта...
Броила капките дъждовни
и овцете също ги броих,
сега съм тук, над листа бял,
/от кога ли молив не видяла... ;)/
думите сами редят се в ред
и бодра утрото посрещам...
Луната е като жена капризна,
заразна й е неукротимостта,
но тази нощ съм тъй добра,
усмихната, дори спокойна...
Душата ми щастлива е сега,
своя топъл пристан тя откри
в дъждовния следобед късен,
на чай зелен и обич нежна...
.
Когато теб те няма
да ме прегърнеш с топлина,
тогава призраци
ме прегръщат с пипала...
Когато теб те няма
да ме целунеш с нежност,
тогава те изпиват
до капка мойта жизненост...
Когато теб те няма
да ме изпълниш със живот,
тогава се превръщам
в ненужно есенно листо...
.
Уморих се да се боря
с вятърните мелници
на мислите ми раздвоени...
Уморих се да раздавам
усмивки на околните,
нищичко незнаещи за мен...
Уморих се да живея
по правилата чужди,
а душата ми копнее свобода...
Уморих се да гадая
кому и колко трябвам,
а трябва само думичка една...
Да те обичам само
не ще се уморя...
.
Защо сънят ми си отиде
и мисли сиви пак довя?
Загубих себе си в нощта,
в деня не се намирам...
Къде е погледа ти ясен,
в сиянието му да се видя?
Защо ръцете ти прегръщат
а не топлят ми сърцето?
Гледаш ме и ми говориш,
а мислите ти са далеч...
Да се събудя, искам вече,
в утрото със слънчев лъч...
Гласът ти да ме стопли
и усмивки да ми обещае...
С целувки да изтриеш
сивото в душата моя...
Любовта ти подарявам,
която в сърцето ми гори,
да бъде нашата надежда
за по-добрите наши дни...
Нали не искам много?
.
Гласът ти днес надежди ми създава,
усмихвам се, а срещата ни предстои...
Очите ми ще срещнат твоята усмивка,
ръцете ми ще те прегръщат с нежност,
целувките ти страсти ще разгарят в мен,
а аз с любов във тебе ще ги паля...
.