четвъртък, 30 септември 2010 г.

малко философско...

Днес няма сълзи...
Е, то не е свършило "днес", но пък малко остана.
Днес ми е... едно такова... нещо философско... от всичко, или почти всичко, се замислям за разните неща. Нещата... от живота.
Той, животът, е прекрасно нещо. Интересен, вълнуващ, единствен /така казват/... Някои казват и друго, но кой знае къде ли е истината. А може би и двете твърдения да са верни...
Днес приятел каза: денят е тежък, времето не е добро, да минава, да дойде утре... Опитах да поспоря, но времето ни бе малко, а исках да си кажем толкова много други неща. Но мислите ми останаха. И пак ме заглождиха.
Понякога толкова лесно махаме с ръка и казваме: да мине ден, да дойде друг... Но каква е гаранцията, че другият ще е по-добър или поне по-различен? Никаква! Напоследък имам усещането, че времето минава много бързо, сякаш лети. Страва ми страшно за всеки пропуснат ден. Не винаги го осъзнавам в момента, когато го пропускам, когато го оставям да се изниже покрай мен. А после... но е минало вече... и връщане няма. Най-доброто в такива случаи е да не се връщам назад. Няма смисъл от самообвинения, те не помагат. Дори и вредят. На мен...
Не искам да си вредя. Искам да си помагам, искам да се чувствам добре в кожата си, с мислите си, с делата си. Дали успявам? Амиии, не. Опитвам се.
Еееех, на теория как знам какво да правя, как да си помогна, какво да не правя, от какво да се предпазя... Когато опре до практика... не е за разправяне. Сякаш всичко забравям и никога не съм го чувала.
Опитвам да бъда добра. Добра към другите и към  себе си. Опитвам... и не успявам. Понякога в желанието си да направя добро, нещо хубаво или приятна изненада за някой, на когото държа, се провалям с гръм и трясък. Нямам обяснение защо едно толкова силно желание за добро може да нарани любим човек. В такива моменти дори не знам как да поискам прошка, как да призная, че съм сгрешила.
В немалкия си жизнен път поуспях да се понауча да си признавам когато греша. Но явно има какво да уча още. Ще ми стигне ли времето? И пак това време...
Време, изнизващо се, дори излитащо в посока далече от мен... Оставящо ме в неведение за плановете на съдбата. Винаги е било и ще бъде такова.
Времето... Искам време! Искам време за толкова много неща, които искам да направя в скромния си и вероятно единствен  живот. Та дори и да се надявам на друг, пак има неща, които искам да направя в този си живот. Време... време... време...
Искам време и за мен. Само за мен! Но май се изплаших от току-що написаното. Веднага си казах на ума - време за мен и за теб, за нас...
Време за нас... Звучи толкова хубаво... нас...
А сега е време за... имам книга, която искам да прегледам. В нея има информация, която се надявам, че ако успея да систематизирам, ще може да ни бъде от полза. Да, ще е от полза за НАС.
Стига разни мисли, заеми се с нещо сериозно, мила!
И да знаеш, днес си герой! ... без сълзи ;)
И още нещо... онези стъпала от картинката... водят нагоре! Не го забравяй!

.

сряда, 29 септември 2010 г.

с обич...

От щастие се днес разплаках...
в прегръдки нежни времето се спря.
И нищо друго аз не искам
щом сега си ти до мен.
Ти си моят дар вълшебен,
в най-обикновения ми ден.

.

неделя, 26 септември 2010 г.

дъждовно...

Есенно утро... дъждовно, мрачно и сиво...
Тъжно ми е... и с причина  и без причина...
И пак това главоболие... 
всяка промяна на времето в мене отчита...
В опити да се справя ще мине денят ми.
Слънчев лъч е гласът ти за мен.
Ще се хвана за него, 
както за сламка се хваща удавник...
.

четвъртък, 23 септември 2010 г.

среднощни мисли...

 
Мило момче, не искам да плача, искам да се усмихвам. Не искам нищо да те притеснява, искам да имаш усмивки, които да са в дните ти.
Знаеш ли, днес, когато погледахме филма те чух да се смееш с глас. Чудесно беше! Виждала съм те усмихнат, виждала съм те радостен, но този смях не бях чувала. Смях от сърце... Отива ти! Ти заслужаваш повече такива моменти и не само с някой филм. Слънце мое, всичко бих направила, за да чувам по-често този смях. Подейства ми заразно ;) Сега знам, че ако душата ти се освободи от грижи и притеснения тя може да се смее, радва... За миг те видях и усетих като едно палаво момче, замислило някоя лудория... Сякаш за миг ти позволи на детето в теб да се покаже.  За съжаление после пак стана сериозен и замислен. Пак тъгата те прегърна. И в опита си да те отделя от нея почувствах пак дистанцията, която не разбирам защо последните дни вмъкваш между нас.
Не разбирам защо когато нещо е хубаво трябва да се отказваме от него? 
Не разбирам защо любовта да е за осемнадесетгодишните? 
Нима на 40+, 50+, 60+, 70+... нямаш нужда от любов?
Нима не можеш да обичаш?
Защо право на мечти да имат само двадесетгодишните?
Защо нашите мечти да слагаме в графата неизпълними и вятър работа?
Та моето сърце се вълнува не по-малко от едно двадесетгодишно... А бих казала, че и повече. 
Душата ми има не по-малка, а дори много по-голяма, нужда някой да я докосне с обич... А твоята?
Тялото ми,  то също копнее за нежност и топлина... Твоето също, нали?
Тогава?
Защо тогава, без значение на възраст и обстоятелства, да не обичам и да не ме обичат?
Защо да не получим всичко хубаво от живота, което, съвсем не случайно, ни се поднася сега.
На много места, в много учения донесени от изтока, се казва, че има само ТУК И СЕГА.
Истина е. Миналото... то вече е било, хубаво или лошо, минало е... Бъдещето... ще дойде независимо дали го искаме и колко му се притесняваме... Единствената реалност е СЕГА. В този миг, който след миг ще е безвъзвратно отлетял... Безсмислено е да се питаме какво ни чака утре, какво ще ни се случи. Можем единствено да начертаем мечтата си и да повярваме, че ще я имаме. И докато тя дойде да се радваме на мига, който е СЕГА.
Мило момче, любов моя, нека изберем радостта СЕГА!

Поглеждам часовника. Ти вече си в леглото...  тихичко ще дойда, ще се пъхна под завивката, ще усетя топлото ти тяло, ще се допра в теб, така че да те усещам най-много, ще надигна ръката ти, която ще положа върху мен, за да съм прегърната, ще те прегърна и аз, и  притихнала до теб ще намеря съня си. Не се събуждай, ще съм тиха... Дали ще усетя усмивката на съня ти?
Целувка нежна...

.

сряда, 22 септември 2010 г.

ненужен...



















Усещането да се чувстваш ненужен...
Ужасно е... Страшно е... Болно е...

Като чаша претоплено кафе... отново познало студа...
За боклука...

Е... такова ми е...


.

вторник, 21 септември 2010 г.

сълзи...

безсилно ми е...






















Безсилно ми е...
Мразя тези дни...
Милото ми слънце е тъжно. Климатичните промени го карат да се чувства зле. Има нужда от стабилно време...
Опитах да му дам усмивки, откъснати от слънчев лъч в душата ми... Не ги прие... И ме заболя... от отказа... В опита си да завържа усмихнати лъчи на панделка, се вързаха на възел... и сега от възела сълзи...
Не, не съм сигурна, че точно от това има нужда. Но исках да опитам... исках да опитам да променя нещо за него... Вярвам, че любовта ми, ако я приеме... дори една частица от нея ще е в състояние да го усмихне... Моето слънце...

Безсилно ми е...
Мразя тези дни...
И една душа страда... изплашена е... като зайче е душата разтреперана...
А аз залисана в ежедневните си дреболии не усетих нищо... Срам ме е...
Безсилна съм... а искам да помогна... Но как? Не знам... от тук извира безсилието ми...
Искам да й нарисувам цветната дъга...
Да й обещая розите уханни...
И в някой близък ден да й поднеса роза без бодли и цветно късче от дъгата...
Тя си знае, че си я обичам. Случайности и съвпадения белязали са не една бъбрива нощ на крачка от осъмване... И усещането, че познаваш другия от векове... неземно е...
С разговорите тонове сълзи ми е пресушила... а аз... две думи за утеха не намирам... срам ме е... не знам какво да кажа...

Безсилно ми е...
Мразя тези дни... и нощи...

.

понеделник, 20 септември 2010 г.

прости ми...


Прости ми прегръдките,

които с нежност те прегръщат...
Прости ми целувките,
които с желание те целуват...
Прости ми любовта, към теб
която ме изгаря...
Прости ми желанието,
да бъда с теб...
да съм до теб, в тъжния ти ден,
в опит да ти подаря усмивка...


.

петък, 17 септември 2010 г.

все по-често...

Искам да съм пеперуда...
За да не си задавам въпроси...
Въпроси, които все по-често се питам...
Какъв е смисълът?
Смисълът на живота...
И какво се случва, когато една мечта, на почти двадесет години, се окаже празен балон?
Не искам да повярвам, че е бил празен през всичкото време...
И какво да правя сега, когато виждам и усещам, как с всеки изминал ден се смалява все повече, каквото и да е съдържал...
Вече не знам дали искам да правя нещо, за да спра този процес... след всичките ми опити в последните две-три години... нищо не промених...
Загубено ли е всичко?
И защо ме е страх да гледам в бъдещето? В онова бъдеще, в което имаше двама, които изпълнили родителски дълг ще се радват на успехите на децата си и ще се усмихват един на друг... А сега там е празно... не ги виждам двама... те дори не се поглеждат... не си говорят... няма за какво... ако случайно си кажат нещо, то е за да се скарат...
А мога ли сама? Никога не съм била, не съм мислила, че ще бъда...
И когато се появиха пукнатините, които не успявах да запълня сама, защото и това е за двама, аз потърсих... за да има пак двама... Не мога сама... Не искам сама...
Мотайки се из нета разбрах, че е ден - Вяра, Надежда, Любов... Хубави думи...
Днес са само думи... за мен...
Търся Надеждицата... там... встрани... Не знам колко е възможна... Но само това ми е светлинката днес...
Днес... а сълзите не са се спирали от сутринта... само на два пъти се показа слънцето ми... Търся Вярата, че пак ще ме огрее...
Днес... ден на страх и студ...
Днес... ден на въпроси и търсене на малко топлинка...

Искам да съм пеперуда... за да не мисля...

.

вторник, 14 септември 2010 г.

сълзи в усмивки...


Превърна сълзите ми в усмивки!
Благодаря ти, слънце мое!


.

понеделник, 13 септември 2010 г.

защо...???



Защо винаги когато почувствам, че всичко е прекрасно...
Защо когато те усетя толкова близо до мен...
Защо когато почувствам единение между нас... Защо когато помисля, че живота може и да е хубав... Защо когато се усетя на крилете на щастието... Защо... Защо тогава ме отрязваш така студено и жестоко... Защо тогава ме приземяваш изведнъж с такава сила... Защо тогава ме караш да се чувствам натрапница... Защо тогава се чувствам излишна... Защо...
Защото всичко е плод на моето въобръжение ли? Защото съм си въобразила, че е възможно да означавам нещо за теб ли?


.

петък, 10 септември 2010 г.

четвъртък, 9 септември 2010 г.

душата ми докосна ти...














Появи се във живота ми
когато самотата бе ми в повече...
Душата ми докосна ти
когато слънце трябваше ми..
Плахо се разтвори неочакван цвят,
сълзите й влагата осигуриха,
сега е в пъстрота от чувства разцъфтяла
и с усмивка нежна те прегръща...


.

вторник, 7 септември 2010 г.

прости желанията мои...


Желания безумни в мен витаят
да те притежавам аз желая,
в дните ни напред, само мой да си,
не искам с никоя да те деля.
Това е егоизъм, низко е дори,
за това може и да ме намразиш,
свободата си цениш и браниш,
а мене лудост днес ме тъй гори...
Когато си до мен съм мила и добра,
по-нежна и любвеобилна няма,
няма ли те да ме ти прегърнеш
не съм на себе си от страхове...

Желая те безумно силно...
желая аз да те прегръщам...
желая аз да те целувам...
желая да те любя диво...
както никой друг не го в правил...
и както само аз си зная...

Прости желанията мои...

 
.

понеделник, 6 септември 2010 г.

в мислите ми...














В мислите ми ти си,
днес, както беше вчера...
на промяна се надявам
във утрешния ден...
Ръцете ти копнея да почувствам,
топлината ти да вдишам,
и усмивката ти да целувам,
всяка клетка твоя да усещам...
Погледни ме във очите,
не отбягвай погледа ми искрен,
от теб лъжа не крие,
ти познаваш го добре...
Повярвай на звездите
искрящи в този поглед,
ти ги предизвика там
и горящия в сърцето плам.
Звездите са сълзи наглед
когато си далеч от мен
но в сърцето е надежда,
и тя е жива всеки ден.



.

неделя, 5 септември 2010 г.

студено е...



Сиво и студено е без теб
в ежедневието на деня...
И в опит да го променя,
в опит да зарадвам някой,
за кой ли път се провалих
и с мен е неуспехът пак...
Дете на лятото съм аз
и топлината най-ми тя приляга
когато липсва ми в деня,
животът, сякаш той ми бяга...
Макар далече да си ти,
гласът ти даде ми надежда,
сърцето ми усмихна пак
и стопли ме за нов живот...
Дължа ти много вече аз
а как да се отблагодаря не зная,
дали сърцето е на пътя прав
 

като те обича без да се замисля... 

..

четвъртък, 2 септември 2010 г.

опитай...













Прегръдка в утро мрачно
и слънцето за мен изгря,
думите са днес излишни,
телата ни говорят си сами,
ръцете с ласки нежни
заличиха следите от тъга,
целувките ти тъй горещи
сгряха моята сама душа.
Денят е светъл и усмихнат
когато е започнат с теб.
И всичко по- е лесно,
и пее ми сърцето пак,
надеждата кълнила
скоро цвят ще ни дари,
мечтите най-невероятни,
в очакване на сбъдване...
Щастието да съм до теб
понесло ме е на криле,
чувствам сигурност със теб
не се страхувам да летя,
ела, подай ръка, повярвай -
можеш да летиш и ти - опитай...

 
.
Блог класация